Аудитория 272 е символ - символ на Юридическия факултет на Софийския университет, а оттук - на българската правна мисъл. В тази аудитория съм прекарала една сравнително малка част от моята университетска „кариера“. Но Tам и Toчно в Този университет съм научила, че знанието отваря врати. Че единствено способностите, тяхното прилежно и търпеливо развитие, водят до успех. Че проблемите трябва да се артикулират и решават, а не да се замитат под килима. Че отговорността трябва да се понася, а не да се размива. Че правото е над интереса. 

Действителността обаче постоянно и неуморно оборва наученото. Ежедневно ни се демонстрира, че успели са не знаещите и можещите, а тези, които услужливо раболепничат. Тези, които са загърбили понятия като чест, достойнство, отговорност за шепа власт и пари. Тези, които виреят единствено в отношения на омраза и разделение.

Студентите, които окупират аудитория 272, които окупират своите университети, са все още мечтатели и вярват в промяната. Все още вярват в онова „желание, което заповядва да не отстъпвам моята България на онези случайните хора, които случайно са се родили в нея, случайно живеят там и случайно ще си отидат, защото нито я познават, нито я обичат, нито ги е грижа за нея, защото са слепи и прости слуги на чужда воля и чужда страна“* (Г. Марков,„Задочни репортажи за България“).

Не убивайте тази последна надежда със скептицизъм и ирония. Не тяхна, а наша е вината, че прегърнахме абсурда като ежедневие. Приехме унижението като потупване по рамото. Оставихме да вбият клин в недоволството, да ни разделят и завладеят с дребни сплетни. За да могат да издишат дим в лицето ни и да ни задушат със собствената ни апатия.